Макар и да съм убедена, че светът не се е самосъздал и не е възникнал от нищото, а е бил създаден от Бога, който може да бъде познат по начина, по който се изявява на хората и чрез самото Си творение, и макар и да знам, че Неговото познаване е процес, който определя начина ни на съществуване и ни прави способни да разпознаваме и да се съпротивляваме на злото, аз не мога да не си задам въпроса за това кой, в крайна сметка, господства над света, след като виждам и изпитвам толкова много зли неща, и защото – освен злото, което ме съпътства сега, ме вълнува и злото, което ме чака и в бъдеще, което не искам да бъде диктувано и изпълнено от него. Но изглежда, че това, което искам или не искам, няма значение, след като не мога да се преборя нито със злото в мен, нито със злото извън мен – или? Може би има значение и ако има, как мога да зная това? Като се замисля и се опитам да дам логични отговори на въпросите, които ме вълнуват.
Ще започна с миналото… Какво е станало със злото, което съм преживяла досега – с болестите, от които съм се разболявала, с несправедливостите, с които съм била унижавана, с предателствата, от които съм била наранявана…? Всички те са били ужасни и от всички тях съм искала да бъда избавена… и в крайна сметка наистина съм била избавена. Кой ме е избавил от тях – Бог или Сатана? Ако Сатана е върховният Господар, би ли имало избавление от каквато и да било злина, като се започне от малката обида и се стигне до голямата война? Ако той е „родил“ злината, като е отхвърлил и изкривил добротата, разваляйки себе си напълно (както се казва в Библията и както виждаме, че става с всяко нещо, оставено на произвол на земята), какво е онова, което ще го спре да продължи да разболява или унижава, или да наскърбява…, още повече когато то му носи наслада и представлява начина на неговото съществуване? Нищо в него самия. Ако Сатана беше върховният Господар, на земята би имало само злина и не би имало никаква доброта.
Би имало само замърсяване: Мръсотията би била повсеместна, растяща и непреодолима и би била повод за радост и възхищение, защото никой и нищо не биха поискали да я изметат или отстранят, тъй като критериите за чистота биха били обратните на тези, които са сега.
Би имало само разваляне: Болестите биха оставали и никога да биха преминавали; разрушенията биха нараствали и биха обхванали целия свят; дефектите биха били постоянни черти, харесвани и почитани като „разкрасяващи“ грозоти.
Би имало само регрес. Не би имало море, не би имало Слънце, не би имало небе. Би имало само земя и движение към вътрешността, без възможност за излизане на повърхността и за излитане в небето.
Би имало само омраза. Всичките действия на жестокост, които сега са изключение, биха били правило: Родителите биха унижавали и експлоатирали децата; мъжете биха потискали и тормозели жените; работодателите биха заробвали и измъчвали служителите… Не би имало нито приятелство, нито патриотизъм, нито саможертва. Ненавистта би изпълвала човешките сърца.
Би имало само война. Самото разваляне и неговото увеличаване би довело до конфликт в самите същества, който ще стане причина за конфликт между всички тях и техните общества, изразяващ се като различен вид противопоставяне – от скандал до борба.
Благодарение на Божията сила обаче това не е така! Мир има, и има и любов, и приятелство, и патриотизъм, и саможертва! Има и родителска любов, и семейна обич, и трудова етика. И не само че ги има, но те са и по-трайните състояния. Фактът, че ги има и че устояват, показва, че Бог е по-силен от Сатана, защото ако Сатана беше по-силен от Него, не би го оставил да осъществява всичко това.
Действието на Сатана се ограничава не само от действието на Бога, който го възпира да прави това, което иска да прави, и в степента, в която иска да го прави, но и от начина на функциониране на самото творение, част от което е създадено със свободна воля, която Сатана не може да насили и която Самият Бог не насилва, спазвайки закономерността, която сам е създал, за да позволи съществуване, различно от Неговата воля, тъй като – преди да бъде създадено каквото и да било – е бил само Той и не е било възможно да има нещо различно от Него и от Неговата воля. Едва когато е решил да сподели Себе Си, като обособи същества с определена от Него същност и форма, придавайки на част от тях способността да могат да избират дали да Му единодействат или да Му противодействат, е станало възможно и съществуването на свободата и различността на съдбата – каквато Бог я желае или каквато не я желае. Тази свобода е още едно доказателство за върховенството на Бога, тъй като Сатана не би я допуснал, защото тя прави възможно отвръщането на хора от него и обръщането им към Бога, от което той няма интерес, тъй като – за разлика от Бога – той не може да създава и се нуждае от вече създадени същества, за да ги използва за своето съществуване. Самата направа на Сатана така, че да не може да създава, вече представлява ограничение на неговото действие.
В Библията се казва, че той е бил създаден, за да бъде закрилник на останалите същества, но е злоупотребил с положението си и се е облагодетелствал неправомерно, ограбвайки другите от полагащите им се блага, като по този начин се е превърнал в Божи противник, отрязвайки си възможността за получаване на още по-голяма свобода като награда за правилно употребената дотогава. Вместо да избере да расте и да се развива като изпълнител на Божия план, той е избрал да се смалява и да деградира като изпълнител на своя собствен план, затваряйки се в плена на ограничеността, разложението и извратеността, което и съставлява част от смъртта на създадените да съществуват вечно същества.
Животът е процес и е логично да се предположи, че обратното на живота също е процес. Ако едни от най-важните характеристики на живота са сила, движение, развитие, устойчивост…, то обратните на тези характеристики биха били характеристики на смъртта: Слабост, застой, разваляне, разпадане… Ние познаваме и двата процеса, и въпросът, който особено ни засяга, е: Кой ще надделее? На пръв поглед отговорът изглежда очевиден: Смъртта, тъй като всички умираме; но така ли е наистина?
Ако смъртта е по-силна от живота, защо тогава живите същества са по-дееспособни, по-продуктивни и по-дълговременни от мъртвите? Защо светлината прогонва тъмнината и Слънцето разтопява леда, а обратното не е възможно? Защо живите същества създават потомство, а мъртвите не създават? Какво трябва да ни покажат тези факти?
Отговорът се крие в отговора на други два въпроса: Какво е истински живот и какво – истинска смърт?; и: Ние живи ли сме или мъртви? Това, че животът е по-силен от смъртта, е факт, и никакви разкрасявания и преувеличавания на нейното безсилие не могат да го променят. Животът притежава мощ (лъвът, орелът, конят), интелект (човекът, делфинът, слонът), бързина (гепардът, соколът, марлонът), находчивост (змията, лисицата, маймуната), плодовитост (човекът, животните, растенията)…, които смъртта не притежава. Няма как да е по-силна от него, след като не може да прави нищо от това, което осилява, но тя може да прави нещо, което животът не може да прави – да обезсилва, да затъпява и да разрушава, както много добре знаем от това, което преживяваме и което не е нито само живот, нито само смърт, а съчетание между двете, завършващо най-накрая със смърт.
Каква е тази смърт обаче – пълна или частична, на целия човек или на част от него? Ако ние живеем частично в живот и частично в смърт, логично е да предположим, че и смъртта, която най-накрая преживяваме, е също частична и се определя от това, което човекът прави, докато съществува – добро или зло, тъй като тези две неща съставляват истинския живот и истинската смърт и формират вътрешността на човека. Вероятността тази вътрешност да остане в това, което човекът е избрал, и да се присъедини към пълното добро или пълното зло, е много по-голяма, отколкото всички да завършват съществуването си еднакво – с изгниване на тялото в пръстта.
Какво е пълен живот и какво – пълна смърт? Пълният живот е живот, в който няма никакво зло, а пълната смърт е живот, в който няма никакво добро. Никой от нас не познава нито едното, нито другото и това, от което Господ иска да ни предпази, е познаването на пълната смърт. Именно затова Той ни е предоставил и тази свобода: Да можем да изберем доброто вместо злото чрез „опитване“ и сравняване на „вкусовете“ и на двете, което – ако човек реагира правилно – трябва да доведе до харесване на доброто и да направи възможно действието на Бога (чрез пожелаването му от самия човек), който да извърши това, което човекът не може да извърши поради безсилието на смъртта – възстановяването на пълния му живот чрез пълното му очистване от греха, извършено от Господ Исус Христос на кръста на Голгота с поемането му върху Себе Си. Ако Сатана беше върховен Господар, той никога не би допуснал да се случи това, тъй като то окончателно отнема от него хора, които да участват в осъществяването на плана му за построяването на свят, в който той е върховен господар и в който всичко е с обратен знак.
Ако Бог е върховният Господар и управлява действието на злото, защо изобщо допуска да има зло и защо му позволява да се налага и увеличава, и дори понякога да побеждава? Защо се случват ужасни злини като кражби, убийства, мъчения, войни? Защо има бедствия и катастрофи, болести и епидемии, болки и страдания…?
Защото злото не се самосъздава, нито може да създава, а може само да използва създадените от Бога неща, за да ги разваля и да ги покварява; което означава, че за да няма зло, не трябва да има и добро, което да бъде развалено и покварено, и особено не трябва да има същества със свободна воля, които да пожелаят да правят това. Бог или е трябвало да създаде всичко да функционира така, както Той желае, или да поеме риска и да създаде същества със способността да пожелаят да правят обратното на това, което Той желае. Той е избрал да създаде второто, предвиждайки всички последствия, които този избор е щял да повлече със себе си, защото е бил сигурен, че краят ще бъде такъв, какъвто Той желае, и знаейки, че ще може да понесе неизбежната злина и да даде изход от нея, както и по ред други причини, за някои от които смея да предположа, че са следните:
- Бог функционира, създавайки, и насладата от сътвореното надвишава многократно болката от разваленото, особено когато то представлява същества, подобни на Него и изразяващи Неговата същност, със способността да мислят, да чувстват и да действат така, че да Го пресъздават по един уникален и, едновременно с това, допълващ се начин, като се обогатяват взаимно и запазват своята индивидуалност и общност, с цел вечно съществуване в небето, направено за това от Неговата ръка.
- Злото, макар и да смята себе си за върховен господар, е инструмент в ръцете на Бога, който Той използва, за да осъществи първоначалния Си план, и да направи творението такова, каквото го е замислил: Добро, зареждано с живот от Него и пресъздаващо доброто в свят, създаден да бъде само добър. Но преди да се случи това, Той е трябвало да елиминира възможността за появата на зло в хода на осъществяването на този план, както се е случило със Сатана и както може да се случи с всяко свободно същество. Затова Той е дал на човека възможността да познае от опит що е зло, за да може никога повече да не го пожелае. Този опит е трябвало да бъде достатъчно осезаем, верен и убедителен, за да не остави в него никакви илюзии по отношение на истинската му природа. За съжаление, слушането не е толкова ефективно колкото преживяването. Липсата на опит води до съмнение, което позволява да се допусне мисълта за верността на обратното на това, което Бог твърди. Най-ефективният начин да се установи кое от две противоположни твърдения е вярно, е, като и двете се оставят да се изявят и ефектите от тях се претеглят и сравнят. Единствено личното изпитване на ефектите на злото може да докаже категорично Божията правота за неговата разушителност и вреда.
- Защо обаче Бог позволява на злото да достига такива унищожителни форми и размери? Както не може да има зло без добро, така не може да има и добро без зло в свят, позволяващ избора между двете. Когато Бог е създал света, Той е трябвало да реши какво и колко добро да му даде, знаейки, че когато човекът съгреши, той ще използва всяко добро и за да злоупотреби. Ако е искал да избегне случването на дадено зло, Бог не е трябвало да даде да съществува първоначалното добро, което човекът е можел да изопачи и развали. Може би след грехопадението Той дори е отнел на човека част от първоначално дадените му способности или тяхната пълнота, за да намали злото, до което тяхната злоупотреба е щяла да доведе…
- Защо Бог позволява на злото да побеждава? Понякога, за да се види истинската му природа, злото трябва да се остави да победи или, по-скоро, да изглежда, че побеждава, както е станало на кръста на Голгота със смъртта на Господ Исус Христос. Освен че Той е позволил да се случи това, за да изпълни мисията Си за избавяне на човека от греха, то е показало съвсем ясно докъде може да стигне безумието на злото в неговата низост – до убиване на Източника на живота на всички същества, между които и на онези, които са Го убивали, понеже – ако наистина са можели да сторят това – те е нямало да имат от кого да черпят живот, за да продължат да съществуват. За наше щастие това не е станало, защото не е възможно да стане – нито едно сътворено същество не е по-умно и по-можещо от този, които го е измислил и сътворил. В един по-тесен смисъл обаче всеки, който „убива“ Исус Христос за себе си, отхвърляйки Неговото право на участие в неговото съществуване като Творец и Родител, прави едностранно точно това: слага край на връзката си с Източника на живота и си причинява смъртта, състояща се във все по-бързото му разваляне и превръщане в сметта на света. Онзи, който плаче за разпъването на Господ Исус Христос, съзнавайки, че е част от причината за него, и съжалявайки дълбоко за това, става свидетел на Неговото възкресение, тъй като Господ, бидейки Бог, е много по-силен от смъртта и я преживява само като събитие в Своето съществуване, за да проправи път за влизане в небето на всички, които обичат доброто, но не могат да постигнат пълната доброта и трябва да бъдат освободени от злото от Този, който може да направи това вместо тях.
Изглежда, че това е „върхът“ на властта на Сатана в този свят – убиването на плътта. Той няма власт над вътрешността, която тя съдържа – човешкия дух и душа – когато човекът не желае да приеме тази власт. Господ Исус Христос е приел да преживее пълната смърт на вътрешността на всички, които не желаят да я приемат, за да не я преживеят те. Това, което се е случило частично с човека след излъгването му от Сатана и което се случва напълно с човека след приемането му на Сатана за негов господар – вечното отделяне от доброто, съдържащо се в Бога – няма да се случи с онези, които избират Господ за свой Господар.
И така, въпросът, който всеки от нас трябва да си зададе, е: Кого избирам аз за свой собствен Господар, признавайки Го по този начин за върховен Господар? Този въпрос е жизненоважен за нас, защото от неговия отговор зависи не само как ще живеем сега, но и къде ще прекараме съществуването си във вечността след умирането на тялото.
Фактът, че изобщо разсъждаваме за това, е още едно доказателство за върховенството на Бога, защото ако Сатана беше върховният Господар, никаква мисъл за Бога нямаше да бъде възможна: Всичките ни мисли щяха да бъдат единствено зли, думите ни щяха да са нелогични и лъжливи, делата ни – разрушителни и несправедливи, а земята щеше да бъде пълен ад.
Благодарение на върховенството на Бога обаче това не е така! Мислите ни могат да са чисти и правдиви, думите ни – да радват и да тешат, делата ни – да са разумни и градивни, а земята ни да е като райски кът!
Бог все още се интересува от човека и няма да го остави на произвола на Сатана (за всички, които не желаят това). Фактът, че с течение на времето добрите хора стават все по-добри, е обещание и гаранция за бъдещото им превръщане в напълно добри. Бог няма „да си остави колата в калта“, а ще я извади от този свят и ще я пренесе в свят, където само Той е върховен Господар и където никой друг няма претенции към това звание, защото всички знаят, че то може да принадлежи само на Един – на Този, който се е доказал като такъв чрез Своите дела. Всичко ще завърши добре за тези, които обичат доброто. Най-накрая те ще живеят блажено в присъствието на своя любящ Баща в едно ново небе и нова земя, създадени да заместят тези, които човекът е развалил в безумието на греха. Божият план не може да бъде осуетен и сегашният живот е нищо по-малко от един нежелан етап в този план. Бог няма да сътвори такова величествено творение, за да го остави да се саморазруши. Безсмислието не е черта на Божия характер, както виждаме от начина, по който функционира Неговото творение. Разумът е по-силен от глупостта и той ще определя начина на съществуване на избралите да бъдат осветявани от неговата светлина.
Лил
Август 2021
Поправянето на отношенията е просто: трябва да се направи това, което е правилно и добро. Този, който не го прави, в степента, в която не го прави, трябва да се поправи. Обратното е глупост, често пъти съчетана с инат, и води до увреждане, болка, отчуждение и разделение.
една моя стара приятелка, с която не се бях виждала повече от петнадесет години. Времето на срещата ни беше кратко и стигна само за най-важните неща, които в случая бяха нашите деца. Нейната и моята дъщеря отраснаха заедно и това беше причината и ние да се сприятелим. Разказвайки ми за дъщеря си, приятелката ми каза (след като чу разказа за моя развод), че дъщеря ù също се е развела и също го е преживяла много тежко.